Превод и легализация на документи за чужбина – част II
Интересен е въпросът за отговорността за преводите и контрола върху тях. От една страна, при сключването на договора с МВнР, за всеки преводач фирмата представя оригинална декларация на преводача относно неговата отговорност по чл. 290, ал. 2 от Наказателния кодекс за извършваните преводи. Това е записано и в чл. 18, ал. 2 от Правилника [1]: „Лицата, които извършват тези преводи, отговарят за тяхната достоверност съгласно закона”. В печата на МВнР, с който се подпечатва преводът, изрично е написано, че МВнР не носи отговорност за верността на превода.
Съгласно чл. 2 от типовия договор с МВнР за извършване на преводи на документи (възложител МВнР, изпълнител фирма за преводи) [4], МВнР контролира само оформянето на превода: „Възложителят осъществява контрол за законосъобразното легализиране, удостоверяване и оформяне на превежданите от изпълнителя документи”, а съгласно чл. 3: „Възложителят проверява и контролира оформянето на превода, проверява дали са налице всички реквизити … без да носи отговорност за съдържанието на превода”.
Съгласно чл. 2а, ал. 3 от Правилника [1], обаче, МВнР осъществява контролни функции не само върху оформянето на превода, но и върху неговото качество, т.е. върху съдържанието му: „Министерството на външните работи, чрез отдел „Консулски“, осъществява контрол върху качеството на преводите и оформянето на преведените документи и други книжа. При констатиране на системни пропуски в качеството на преводите и тяхното оформяне, Министерството на външните работи може да прекрати сключените договори.” Нещо повече – съгласно чл. 22 от същия Правилник [1], МВнР не само контролира, но носи и отговорност за преводите: „Таксите за легализация и преводи в Министерството на външните работи и в дипломатическите и консулските представителства на НРБ се събират съобразно Закона за държавните такси, тарифите към него и инструкциите по приложението му от натоварените с писмена заповед за това лица, които отговарят за верността на извършените преводи, за редовността на положените заверки и за събраните такси.”
Наред с очертаните до тук две нива на отговорност, съществува и трето – в Заявлението до МВнР за извършване на административната услуга „легализация на документ/заверка на подписа на преводача”[5], вносителят на документа (който може да е всяко физическо лице, т.е. включително и човек, който може да няма нищо общо с превода на документа) заявява: „Нося отговорността и последствията, свързани с оформянето на внасяните от мен документи и преводи”.
Освен това, заклетият преводач работи от името на фирма, сключила договор с МВнР и, в случай на неизрядност в превода, МВнР логично търси отговорност и от самата фирма. Всъщност се оказва, че отговорността за превода и контролът върху него се поделят сред немалък брой лица, участващи в процеса на подготвяне на документа за чужбина.
Литература:
1. Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа (ПМС 184 от 1958 г., обн., ДВ, бр. 73 от 12.09.1958 г., посл. изм. бр.103 от 25.12.1990 г.)
2. Конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, Хага, 5 октомври 1961 г.
3. Закон за Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (обн. ДВ. бр.47 от 9 юни 2000 г.)
4. Типов договор с МВнР за извършване на преводи на документи (възложител МВнР, изпълнител фирма за преводи), в сила към ноември 2014 г.
5. Заявление до дирекция „Консулски отношения”, МВнР за извършване на административната услуга „легализация на документ/заверка на подписа на преводача”, в сила към ноември 2014 г.