Превод и легализация на документи за чужбина – част I
Апостил
-
Апостил
Апостил
Целта на настоящата статия е да даде обща представа за начина, по който в момента се извършват преводите и легализацията на документи, издадени в България, които са предназначени за използване в чужбина.
За чужбина могат да бъдат легализирани т.нар. „публични актове” – документи, издадени от български държавни или общински органи, или заверени от нотариус. Всъщност, публичните актове включват както публичните документи (в българското право те се наричат „официални документи”) – документите, издавани от държавни учреждения, общински администрации, съдилища, държавни агенции, НОИ, НСИ и др., така и тези частни документи – документи, издавани от частни и юридически лица, като напр. пълномощно, декларация, служебна бележка, договор, учредителен акт и др. под. – които са заверени от нотариус. Особеното тук е, че частният документ не е публичен акт, но удостоверението (заверката) на нотариуса е именно такъв акт. Поради това, при нотариално заверените частни документи легализацията представлява официално потвърждение, че лицето, посочено като нотариус, е действително такъв, т.е. легализацията се отнася за нотариалната заверка, а не за самия документ.
В общия случай, преди даден публичен документ, издаден в България, да може да се използва в чужбина, е необходимо да се удостовери автентичността му, т.е. документът трябва да премине през поредица от официални потвърждения („сертифицирания”, „удостоверявания”) от страна на съответните компетентни органи на България, а понякога – и на страната, за която е предназначен. Всяко едно отделно потвърждение се нарича или „заверка”, или „легализация”, в зависимост от това в кой нормативен акт е упоменато (поради липсата на ясно дефинирано разграничение между тези две понятия, възникват редица противоречия, понякога дори и в рамките на един и същи нормативен акт. Общо взето, се приема, че заверката се извършва в рамките на страната, че предхожда легализацията и че последната се извършва или от МВнР, или от органите на държавата, за която е предназначен документът).
Могат да се очертаят два основни етапа в „потвърждаването” на документите за чужбина.
На първия етап документите трябва да преминат през процедура на заверки („вътрешна легализация”) в рамките на страната. Документите, издадени от учреждения, подведомствени на отделно министерство, се заверяват от него; документите, издадени от кметствата и общините, се заверяват от упълномощено за целта лице от кметството или общината (чл. 3 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа (ПМС 184 от 1958 г., обн., ДВ, бр. 73 от 12.09.1958 г., посл. изм. бр.103 от 25.12.1990 г.)) [1], а документите, издадени от учреждения, които не са пряко подведомствени на отделно министерство, както и тези, издадени от обществено-политически, масови, стопански, културно-просветни и други организации, се заверяват от централните ръководства на тези учреждения и организации (чл. 3 от Правилника [1]). Този първи етап е достатъчен (не е нужен втори етап) за някои документи, а именно за: 1. Документите за държави, с които България е сключила двустранни договори за правна помощ; и 2. Документите за гражданско състояние за държави, ратифицирали международната Конвенция за издаване на многоезични извлечения на актове за гражданско състояние. Актовете за гражданско състояние са: за раждане, за брак и за смърт. Конвенцията е в сила за Република България от 18.12.2013 г.
За всички останали документи, непринадлежащи към група 1 или 2, е необходимо да преминат през втори етап, който обикновено се нарича „легализация”. Съществуват два режима на легализация – легализация с апостил (Apostille), която се извършва от Министерството на външните работи на България, и пълна („дипломатическа”, „консулска”) легализация, която се извършва от дипломатическите и консулските служби на държавата, на чиято територия трябва да се представи документът.
Апостилът представлява специално унифицирано удостоверение, което се прикрепва към документа като доказателство за автентичността му. С апостила се удостоверява единствено произходът на публичния документ, за който същият се отнася – той удостоверява автентичността на подписа и печата на лицето или органа, който е подписал и подпечатал публичния документ, както и качеството, в което е действал, извършвайки това. Апостилът не удостоверява съдържанието на публичния документ, за който се отнася.
Апостилът се поставя по силата на Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (Хага, 5 октомври 1961 г.) [2], ратифицирана от България със Закона за Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (обн. ДВ. бр.47 от 9 юни 2000 г.) [3], в сила за България от 30.04.2001 г., или за краткост „Хагската конвенция за взаимно признаване на документи с Апостил” (по смисъла на тази Конвенция, терминът „легализация” обхваща единствено формалните процедури по потвърждаване на документа, извършвани от дипломатическите и консулските служби на държавата, на чиято територия трябва да се представи документът). Апостилът освобождава документа, към който е прикрепен, от по-нататъшни процедури по легализацията му. Документите от и за държави, които са ратифицирали Хагската конвенция (общо 105 на брой), не се нуждаят от пълна легализация. Достатъчно е това, че имат апостил. Той се поставя от оторизиран орган в държавата, в която е издаден документът, в случая България, и повече не са необходими никакви други заверки – нито в държавата, откъдето произхожда документът, нито в държавата, за която в предназначен. В България органите, оторизирани да поставят апостил по силата на Закона за ратифициране на Хагската конвенция за апостила, са: Министерството на правосъдието (за съдебните документи), Министерството на образованието и науката (за образователните документи) и МВнР (за всички останали документи).
Пълна („дипломатическа”, „консулска”) легализация на документите се изисква само в случай, че са предназначени за страна, с която България не е подписала двустранно споразумение за правна помощ и която не е страна по Хагската конвенция.
Документът за чужбина трябва да бъде преведен на съответния език. Тези преводи се извършват от заклети преводачи от държавни, обществени, кооперативни и частни фирми за преводи (изпълнители) по силата на договор, сключен между фирмата и отдел „Административно обслужване на гражданите” в дирекция „Консулски отношения” на Министерството на външните работи (възложител), което заверява подписа, положен от заклетия преводач под превода.